Три възможни сценария за Идлиб

Сирийската криза отново се появи в медиите, а вероятността от възобновяване на въоръжените сблъсъци между сирийската армия и джихадистите в провинция Идлиб в северозападната част на страната се засилва. И отново ситуацията в региона изправя един срещу друг двете ядрени свръхсили – САЩ и Русия, както и  регионалните им съюзници.
Гамбитът на Тръмп
Това е донякъде изненадващо, тъй като доскоро президентът Тръмп беше изцяло фокусиран върху битката срещу ДАИШ, а след превземането на основните цитадели на „Ислямска държава” и освобождаване на 98% от територията й в Ирак и Сирия мисията на САЩ в региона изглеждаше изчерпана. Самият Тръмп през април обяви скорошно изтегляне на американския военен контингент от източна Сирия. Днес обаче Вашингтон твърди, че това ще се случи едва след като се ликвидира иранското военно присъствие в страната, а тя премине към нов тип управление, което да позволи завръщането на бежанците и не се допусне възобновяване на терористичната опасност. Така, въпреки че вербално Тръмп и съветниците му се разграничават от следваната от предишни администрации линия на „смяна на режими”, императивните условия към Сирия и Иран на практика се свеждат до същото. 
Пентагонът алармира, че оцелелите бойци на ДАИШ са 14 хиляди, които формират глобална мрежа за джихадисткия проект. Новата стара мисия на САЩ според специалния президентски пратеник Брет Макгърк е „трайният разгром на ДАИШ”. Според него САЩ все още не са започнали финалната фаза на този разгром, но то щяло да стане скоро. Според сп. „Ню Йоркър” американците в съюз с т.нар. Сирийски демократични сили възнамеряват да контролират около 400 кв. мили в Североизточна Сирия до иракската граница. Пустинният  регион е ключов за комуникациите между Иран–Ирак–Сирия и заради основните петролни залежи на страната.
Логиката на този американски гамбит се диктува не толкова от заплахата от ИД, отколкото от конфронтацията с Иран и неговите местни съюзници, набедени в тероризъм и дестабилизация на регионалния ред. Така и в Сирия вече се очертават контурите на новата стратегия на Белия дом, която съвпада с антииранския приоритет на двата основни съюзника на САЩ в региона – Израел и Саудитска Арабия. Засилват се внушенията, че ислямисткият екстремизъм е дело на шиитски ръководства и структури. Макар че почти без изключение всички терористични актове през последните години, вкл. и в Европа, са дело на сунитски фанатици. Този фалшив конструкт прикрива благосклонното отношение на Запада към терористите и джихадистите в района на Идлиб, третирани като „борци за свобода” и „бунтовници” срещу режима на Асад.
Към тази позиция се придържат и Великобритания, и Франция въпреки стремежа на Макрон да се разграничи от политиката на „смяна на режими”. Европейските велики сили обаче до голяма степен изгубиха влиянието си и в Сирия, и в Близкия изток и сега се възприемат като придатък на американските инициативи и планове. Тъй като бяха изолирани и от дипломатическите преговори във формата Русия–Турция–Иран (т.нар. Астанински процес), единствената възможност на западните ядрени сили за въздействие върху сирийския ендшпил са „наказателните ракетни удари” срещу обекти на сирийския режим под претекст, че използва химическо оръжие. 
Раздвоенията на Русия
Руската политика в Сирия следва логично стремежа на Дамаск да си възвърне контрола върху страната. Това не означава, че Путин и Асад имат напълно съвпадащи интереси и планове. Кремъл до голяма степен играе двойнствена роля – на съюзник на Сирия и Иран и на посредник между все повече регионални и велики сили. Това налага ревизирането на руските приоритети и засилва напрежението в руско-сирийските и руско-иранските отношения. Особено значение има доброто взаимодействие на Москва с Тел Авив за възстановяване на контрола на Асад върху близките до Голанските възвишения бунтовнически райони. Русия е склонна за изтегляне на иранските групировки от 50-километровата зона до Израел, но не и с исканията на Нетаняху и Тръмп за цялостно ликвидиране на военното присъствие на „революционните гвардейци” от Сирия. 
Изпращането на флотилия от 10 военни кораба, 2 подводници и военен танкер до сирийските брегове съдържа и закана руските ракети този път да се използват в случай на нова западна военна акция срещу съюзника й Сирия. Очакванията са, че Путин ще се намеси, за да отложи готвената правителствена офанзива срещу Идлиб. 
Проблемното балансиране 
на Ердоган
Преместването на напрежението върху района на Идлиб най-пряко засяга Турция, която разчиташе на доминиращо влияние в тази „зона на деескалация”. Със съгласието на Русия и Иран в района има турски „наблюдателни постове”, а турските власти контролират граничните пунктове на северозапада. В Идлибския капан са 2,5 млн. сирийци, а Анкара се страхува, че офанзива на сирийската армия в региона ще доведе до хуманитарна катастрофа и нова бежанска вълна. Там въоръжените „бунтовници” са най-малко 10 хил., сред тях и чуждестранни джихадисти, но те държат като фактически заложници много повече сирийски граждани. 
За Ердоган Идлиб може да се превърне в турска зона на влияние и част от турското икономическо пространство. В съчетание с договореното с американците освобождаване на граничния град Манбидж от силите на кюрдските Отряди за народна отбрана присъединяването на Идлиб към турската зона ще е компенсация за негативите за Анкара в сирийската война. Турция е права в претенциите си, че като регионалната сила с обща 1000-километрова граница със Сирия трябва да получи гаранции за сигурността си. Ердоган е наясно, че това може да стане единствено чрез умело балансиране между двете коалиции и съчетаването на сътрудничество и натиск по отношение и на Вашингтон, и на Москва. Т.е. използване на натовския коз и споразумяване с Тръмп за разколебаване на Русия и отлагане или отменяне на офанзивата срещу Идлиб. Както и превръщането на тактическата ос Москва–Анкара–Техеран в доминиращ фактор в Близкия изток. „Руският коз” се използва за въздействие върху Вашингтон за ревизиране на американската политика на съюз с кюрдските сили в Сирия, както и за прекратяване на санкциите на Тръмп към Турция.
Дипломация или военна  офанзива?
Първият в дипломатическо решение. Комбинираният натиск на Вашингтон, Турция, Саудитска Арабия и Западна Европа ще доведе до руско посредничество за отмяна на офанзивата на сирийската армия срещу Идлиб. В замяна Русия ще се опита да получи частична подкрепа за инициативата си за завръщане на сирийските бежанци на контролираните от сирийския режим територии, както и ангажиране на партньорите й с неутрализиране на терористичните групи в района на Идлиб.
Вторият вариант е частична военна офанзива на режима, която да доведе до обвинения за употреба на химическо оръжие и до наказателни ракетни удари от трите западни ядрени сили, както и до изостряне на напрежението между Вашингтон и Москва и между Анкара и Москва. В името на световния мир ще се окаже натиск върху Дамаск да приеме статуквото. Това ще означава и трайното разчленяване на Сирия на 3 зони.
Успешна военна офанзива на режима и интегриране на района на Идлиб е най-малко вероятният сценарий, който трайно ще влоши отношенията между Русия и Турция.
Дали има „трети път”? Напрежението в доскорошния монолитен западен блок позволява да се търсят и други формати, които изключват САЩ и ограничават ролята на НАТО. Това обяснява внезапното стопляне на отношенията между Турция, от една страна, и Франция и Германия – от друга страна. Нови възможности за стратегическо партньорство възникват и между големи държави, превърнали се в прицел на американски санкции. Дали обаче спекулациите за сближаване между Турция, Русия, Китай и Индия ще се материализират, зависи от по-нататъшното развитие на кризата в международните отношения, а Сирия е важен елемент в този пъзел.

Емил Ценков, арабист