Георги Кьосеиванов – Дипломатът, който възроди войската

Кьосето излезе по-хитър от всички нас. Дръпна се от властта, когато стана напечено и си се приюти по легациите, а ние останахме да се парим от горещата каша. И сега си е добре в Швейцария, далече от комунистите, а на нас ще ни откъснат главите, защото сме били големите умници да вържем България за каруцата на Хитлер. Това казва бившият министър-председател и регент на Царство България професор Богдан Филов, когато вече е в ареста след 9 септември 1944 година и чака присъдата на Народния съд.

За тези негови думи разказваше през осемдесетте години на миналия век Лукан Варадинов, началник на охраната на задържаните високопоставени особи – регентите княз Кирил, Богдан Филов и генерал Никола Михов, както и на всички премиери и министри и народни предстгавители от 1941 до септември 1944 година. А Кьосето също беше министър-председател като мен, споменавал Филов. Но като видя накъде отиват нещата с германците, побърза да си вдигне шапката за Швейцария. Пък и царят вече не го искаше, защото не се знаеше дали няма да кривне към Лондон, продължава бившият регент и премиер. В думите му, запомнени от Варадинов, има и съжаление за собствената му съдба, която вижда, че е обречена, и някаква завист към колегата политик, който е далече от ръцете на правосъдието, каквото и да е то, създадено с Наредбата – закон за Народния съд.

Дипломат в Берн

Всъщност Георги Кьосеиванов не е професионален политик, а дипломат от кариерата. Но именно неговият кратък период на премиерския стол е запомнен като годините на

разцвета на предвоенна България

Някои историци приписват заставането му начело на правителството на близките му връзки с цар Борис Трети, дори го определят като безличен царедворец, сложен в Министерския съвет сляпо да изпълнява волята на монарха. Дори царят да го е приемал първоначално като такъв, Кьосето, както са го наричали, не оправдава очакванията му за безусловно подчинение.
Кьосеиванов поема управлението на държавата в една обстановка, в която още ехтят строевите стъпки на войсковите части, извършили преврата на 19 май 1934 година. След него застаналият, макар и за кратко, начело на властта Кимон Георгиев фактически суспендира Търновскатка конституция. Народното събрание е разтурено. Забранени са всички партии и политически организации. Няма избори за кметове, те се назначават от правителството. По времето на Кьосеиванов работата на Народното събрание е възстановена, макар че на Борис Трети му харесва забраната на партиите и те не са възстановени. Въпреки това се провеждат избори. Народните представители излизат сами, като огласяват собствена платформа и виждания. Мнозинството е доминирано от хора на двореца и на правителството, но тази форма на избори позволява чак до 9 септември 1944 година в парламента да има и опозиционни депутати, които дори държат гневни речи на 13 декември 1941 година, когато се обявява война на САЩ и на Великобритания. Всички признават и

икономическия растеж

по времето на Кьосеиванов. През 1939 година България бележи 6,9 процента ръст на промишленото производство, което е впечатляващо не само за Балканите, но и за цяла Европа. А за нашата страна това е особено важно, защото започва преминаването от нейния селскостопански начин на производство към промишлен. Като опитен дипломат Кьосеиванов прави огромни крачки на държавата към ликвидиране на тежките последици от Ньойския договор. Подкрепя искането на Турция за ревизия на договорите от края на Първата световна война и така проправя път за решаване на нашите въпроси. През 1938 година е подписана Солунската спогодба с балканските ни съседи – победители в Първата световна война, според която те се съгласяват да паднат икономическите и най-вече военните ограничения за България. Това дава възможност за бързо

възстановяване на армията

и за нейното модерно превъоръжаване. Връзка с жена свързва името на Георги Кьосеиванов с разузнавателната група „Боевой“, ръководена от д-р Александър Пеев. Първият братовчед на д-р Пеев – Янко Панайотов Пеев, също е дипломат от кариерата, както и Кьосеиванов. Според професор Недю Недев, между съпругата на Янко Пеев и Кьосеиванов, когато вече е външен министър в правителството на Андрей Тошев, а след това и премиер, възникват твърде близки отношения. Дипломатът Пеев иска развод. Като „компенсация“ получава престижното място на посланик в Токио. Нараненото му достойнство го отвежда в групата на братовчед му д-р Александър Пеев и от японската столица той работи за съветското разузнаване под псевдонима „Тан“. Според някои източници, той е българският Рихард Зорге. Чрез „Боевой“ предава в Москва през 1941 година, че Япония ще бъде ангажирана само на Тихоокеанския фронт и няма да се включи във военните действия срещу Съветския съюз, което дава възможност на командването на Червената армия да изтегли армии от Далечния изток и да ги дислоцира за отбраната на Москва. И двамата дипломати имат

трагична съдба

Янко Пеев не е разкрит от японските власти, но след разгрома на „Боевой“ през 1943 година и разстрела на д-р Пеев и сътрудниците му остава откъснат. Желанието му след 9 септември 1944 година да се завърне в България, е отхвълено и той умира болен и самотен в Анкара. Както и Кьосеиванов никога не вижда отново родината си след 9 септември 1944 година.

Подписване на пакта с Югославия

Георги Кьосеиванов е роден на 19 януари 1884 година в Пещера. Завършва право в Париж през 1905 година. Работи в дипломатическите представителства на България в Рим (1912), Цариград (1913-1915), Берн (1918-1920), Берлин (1920), Париж (1923-1924) и Букурещ (1925). След това е последователно пълномощен министър в Гърция (1926-1931), Румъния (1931-1933) и Югославия (1933-1934). Само като се погледне в кои периоди и в столиците на кои държави е бил дипломат Кьосеиванов, се вижда, че на него се е разчитало много, за да бъде изпращан винаги в горещите точки. В турската столица той е непосредствено след Балканската война. В Париж е, когато трябва да се преодоляват последиците от загубата на Първата световна война. Най-активният му период е в столиците на балканските държави през 20-те и 30-те години на миналия век, когато успява да преодолее наслоенията от старите вражди, за да се стигне през 1938 година до

фактическата отмяна на Ньойския договор

и до връщането на Южна Добруджа. За няколко месеца през 1934-1935 Георги Кьосеиванов е началник на Канцеларията на цар Борис III, след което става външен министър в правителството на Андрей Тошев, а в края на годината – и министър-председател. През 1940 година, когато Втората световна война вече се вихри из Европа, Кьосеиванов явно губи доверието на двореца, защото не е поддържал твърдата политика за присъединяване към Оста. В края на 1940 година е назначен за пълномощен министър в Швейцария. Новата власт след 9 септември 1944 година го уволнява от този пост, но той не се завръща в родината, въпреки че не попада под директните удари на Наредбата – закон за народния съд. В Швейцария иронията на съдбата го среща с един от главните деветосептемврийски заговорници – генерал Дамян Велчев, който става военен министър на 9 септември 1944 година. Малко по-късно губи доверието на комунистите и единственото, което може да направи за него старият му приятел, ръководителят на „Звено“ Кимон Георгиев е да го спаси от арест, като го изпрати посланик в Швейцария, където Дамян Велчев също остава в изгнание до края на живота си.
Ерудираният дипломат Кьосеиванов е представлявал интерес и за разузнавателните служби на комунистическата държава, които, вероятно, чрез него са се опитвали да оказват влияние на емиграцията. Когато е вече твърде възрастен, през 1958 година, Държавна сигурност го завежда като свой агент под името „Леон“, но няма доказателства Кьосеиванов да е изпълнил някакви нейни задачи. Скоро здравословното му състояние се влошава и той издъхва в изгнание на 26 юли 1960 година.

Добромир Пелов